Грънчарство
Грънчарството е традиционен български занаят, които идва още от времето на траките и римляните по нашите земи. Ето защо в това изкуство се преплетат различни стилове и етапи, предавани от поколение на поколение, от род на род , до наши дни.
Грънчарството е свързано с изработването на глинени съдове: гърнета, стомни, паници, блюда, делви, гювечи, кадилници и други предмети. Изключително разпространен занаят, упражняван почти във всяко по-голямо селище в миналото. Забележително майсторство се наблюдава във формата на затворените съдовете / стомни,крондири/, които изумяват със своята пропорционалност между шийката, тялото и дръжките.
Колоритът от шарки върху керамиката се постига чрез няколко способа на оцветяване: гравиране, цветно рисуване и апликиране на добавъчни фигури. Гравирането се нарича шарене и се извършва чрез въртене на грънчарското колело при което се образуват известните вълнообразни черти, ивици и дъговидни форми.
С цветното рисуване пък се начертават фигури на цветя, птици и други животни. Изключително място в грънчарското изкуство заемат коминните завършъци, които са служели за декоративна украса. Тяхното многообразие може да се наблюдава в района на Копривщица и Панагюрище. Грънчарството може да разказва. То възбужда въображението на съзерцателя с преливащите се форми и цветове, които предават прелеста на природното настроение.
Ако се в гледаш в глинените садинки няма съмнение, че ще върнеш времето – дървената масичка и трикраките столчета - сякаш седиш до старо огнище и опитваш топлата гозба сипана в глинена садинка; изящна стомна за вода, напомняща за старата чешма и момите с китки в косите, отиващи с песен към извора. Гледаш глинените произведения, толкова прости и същевременно съвършени, взети и изваяни от самата природа.
Dırvorezba
Изкуството резба е било присъщо само на мъжете. Съществуват два типа резба– плоска резба известна като пастирска, и едра скулпторна резба, означавана като занаятчийска. Украсените с пастирска резба предмети са наричани от народа писани – писана хурка, писана гайда или писан кавал. Това е така, защото върху гладката повърхност са правени чести врязвания с нож. Но най-известните творения на този тип резба са пищно украсените врати, тавани, конзоли под стрехите, парапети на възрожденските къщи и черкви.
Изящните широколистни розетки, плетеници, мрежи от ромбове, квадрати и триъгълници спират дъха щом отправиш поглед към всяка една част от тези къщи. Едрата склупторната дърворезба вплита в себе си божественото и митичното начало на природата и човека. Изящно гравираните иконостаси, царски двери и владишки тронове, а също така малките композиции от библейски и житейски характер, пленяват и до днес всеки докоснал се до тях. За постигането на хармоничните форми и изящество върху дървото са нужни безкорисна любов и безкрайно търпение към него.
За да се постигне това съвърщенство, пред което се дивим, отправили поглед към таваните, масите, парапетите или вратите на старите български възрожденски къщи , трябва да си надарен с точно око, силна ръка и богата на въображение и изпълнена със смиреност душа. Именно надарената с тези качества душа, поглъща красотата идваща от живота и природата, пречупва я през фантазията на майстора, извира през призмата на таланта, вдъхва частица живот и дървото се ражда отново, за да носи топлота и любов.
Единствено човек, който усеща дървото със сърцето си, има силите и благословията, да сътвори дърворезба - пълна с живот и дух. Само майсторът носещ в себе си дарбата вижда какво може да се направи от всяко дърво, с един поглед. В ръцете на майстора,дървото оживява. То не спира да ти шепне и да дарява. Внася природата и историята в твоя дом, като създава неповторим уют. Всяка дърворезба те обгръща с мекота, за да те слее с духа на гората, носещ хилядолетните тайни на славните български времена.
Hlopkarstvo
Изработването на звънци е свързано с развитието на скотовъдството у българите, обитаващи планинските райони. Занаятът включва изработването на ковани и ляти звънци, както и изработването на камбани за черкви.
Първите изработени хлопки се казват “траки”. Те са сплескани, оформени само със студено изчукване и нямат хубав глас. Друг вид са “рогатите” – без да им се мачкат рогата / върховете на хлопките /. Но най-много се изработват т.нар. “ обли хлопки “, защото гласът им пее. Именно затова и майсторството на хлопкаря се е изразявало в докарването на гласа, като последна и “най-тънка” операция.
Медният звук на хлопката се определя от големината, от дебелината на ламарината и от заваряването. В зависимост от какъв материал са се изработвали звънците, са се прилагали различни техники и способи на работа. Когато се е използвал бронз, звънците са се отливали в глинени калъпи, приготвени по форма и размер.
При използване на медта като материал, звънците се получавали след изковаването на металният лист върху дървени калъпи. Широко известен център в миналото на този занаят е бил Неврокоп. Занаятът не е бил официално регламентиран – не се е полагал изпит и не са се издавали майсторски свидетелства. Хлопкарите празнуват своя празник заедно с ножарите на Атанасовден -12 януари.
И в днешно време музиката на чановете, съпроводена с родопска гайда и гледка на тучни зелени поляни, нашарени от малки стада с овце, спира времето и потапя душата в море от хармония.
Килимарство
Килимарството е занаят, чрез който българката в онези стари времена е показвала сръчността и въобрежението си. Килими са работени в няколко центъра, най-вече в планинските райони на Чипровци, Самоков и Котел, където са се оформили най-характерните типове килими и шевици.
Килимите са били тъкани на отвесен стан. Главна суровина за килимарството е била овчата вълна, която е правила килимите леки и гладки. Ярките цветове на шарките са се постигали единствено с растителни багрила. Боядисаната с естествени багри вълна е била устойчива на слънце и пране.
Старите чипровски килими са много разнообразни. Орнаментиката по тях е геометризирана. Тя е изградена от триъгълници, ромбове и други геометрични фигури, които гладката килимена тъкан позволява да бъдат изработени на стана. Но майсторките на килими не спират до тук.
С овладяването на техниката, в украсата на килимите от ХІХ в. се появяват красиви стилизирани цветя, растения, птици и животински фигури, организирани в цялостни композиции. Цветовата хармония на чипровските килими е изградена чрез съпоставянето на топли и студени цветове. Преобладават бежовият, кафявият, масленозеленият, светло и тъмно синият, алено и тъмночервеният. По-късно като акценти се появяват белият и черният цвят. Цялата гама от цветове се получава от растителни бои, които чипровските майсторки сами са приготвяли.
За разлика от чипровските, котленските килими са с безбордюрно или слабо маркирано поле, в което властват строго подредени едри геометрични орнаменти, известни като “големите очила” и “къдравите звезди”, които са с не по-малък колорит. Изключетелно интересни са и родопските кичени халища, които могат да бъдат пречислени към губерите. Те са едро орнаментирани килими с висок кит от прежда или от кичури вълна в бели, кафеви, сиви и жълтеникави тонове наредени ивично или шахматно.
Bijuterstvo
Златарските и сребърни изделия никога не се губят във времето и от древни времена омайват със своята изящност. Накитите, църковните украси, трапезните съдове - будят възхищението с многообразието във формите, орнаментите и използваните техники. Те продължават да се развиват и придобиват все по-модерен облик, но често се връщат към извора от техники и способи на старите български майстори. Бижутерите са виждали в златото, среброто, медта и ценните камъни израз на хармонията в Природата. Това личи по изящните и силно въздействащи творения.
Техните вътрешни усещания, преплетени с чувство за естетика и красота са намирали своето проявление в уникалността на всяко бижу. По българските земи са открити златни и сребърни съкровища от 5000 г.пр.н.е. насам, които имат изключително значение за познаването на древните цивилизации, тяхната култура, начин на живот и съзнание за мястото им в Света.
България има богатството на Вълчетрънското златно съкровище / около 13 кг. Златни предмети; 1600 г.пр.Хр./ , Панагюрското златно съкровище /400-300г.пр.Хр./, Рогозенското златно съкровище /500г.пр.Хр./., Варненското златно съкровище-„Най-старото злато на Света” /около 5000г.пр.Хр.; повече от 3000 златни предмета./, а също така съкровищата от Борово, Летница, Равногор, Якимово, Вазово.. и т.н. През 2004 г. археолози от НИМ откриха в подбалканските полета, некропол от раннобронзовата епоха /3400-2000 г.пр.Хр./- своеобразен център за производство на бижута от злато. Намерени са златни украшения: гривни, нанизи, апликации за дрехи, маниста, халки и мн.др.
Векове след своите предци, /около IX в./, в България са съществували и работили златари, които са споменавани в писанията стигнали до нас. Златарският занаят не е преставал да съществува и през следващите векове, широко почитан сред висшите класи, обслужващ нуждите на църкви и манастири. Най-силно, златарството се развива през XV-XIXв. Основните центрове са били Враца, Чипровци, София/ XV-XVIв./, а през XVIIв. и Провадия. По късно, от средата на XIXв. в много градове са отворени златарски работилници.
